ДепартаментЧужди езици и култури

През м. май 2024 г. департаменти “Чужди езици и култури” и “Нова българистика” на Нов български университет обявиха Третия конкурс за превод на кратък художествен текст от български на чужд език (английски, немски, френски, испански, руски) за студенти-бакалаври от НБУ и други университети. Участниците можеха да избират за превод един от следните два разказа: „Връстница“ от Диана Тончева и „Картоненият робот“ от Георги Данаилов. Поздравяваме всички участници за старанието и добрите постижения. В конкурса взеха участие 36 студенти от СУ „Св. Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, ЮЗУ „Неофит Рилски“, ШУ „Епископ Константин Преславски“, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и НБУ.

Победители в конкурса са:

Английски език:

Първа награда: Симеон Бояджиев, ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий"

Втора награда: Йоанна Цветанова, СУ "Климент Охридски"  

 

Испански език:

Първа награда: Александра Младенова, СУ "Св.Кл.Охридски"

Втора награда: Мартина Недкова, НБУ  

 

Немски език:

Първа награда: Красимира Панайотова, ПУ "Паисий Хилендарски"

Втора награда: Божидара Каева, ПУ "Паисий Хилендарски"  

 

Руски език:

Първа награда не се присъжда;

Втора награда: Алина Чиликина, ЮЗУ „Неофит Рилски“ и Яница Николова, ШУ „Епископ Константин Преславски“  

 

Френски език:

Първа награда: Яница Цанкова, ВТУ "Св. св. Кирил и Методий",

Втора награда: Кристиана Господинова, ПУ "Паисий Хилендарски"  

 

На 10 юни, 2024 г., в Центъра за книгата на НБУ се проведе тържествената церемония по награждаването на победителите. Наградите бяха връчени от д-р Емилия Димитрова, заместник-ректор на НБУ.

 

Текстове:

1. Дияна Тончева, „Връстничка“ (публикуван в LiterNet)

Катя. Трийсет и пет-шест годишна. Две-три години по-голяма от мен. Жена като мен. Човек като мен. Говори, усмихва се, стеснява се, изчервява се. С чудесно чувство за хумор и прекрасен смях. Искрен и неподправен. Когато я питам някой от внимателно обмислените си въпроси, се замисля досущ като мен. А на други отговаря почти веднага. Катя. Монахиня.

Домът й е този манастир зад нас. Седнали сме на една пейка отпред и си говорим за живота. За нея, за мен, за всички нас, хората. Краят на лятото е и плахо пристъпващата есен се усеща във всичко наоколо. Как минава един твой ден, я питам. Събуждам се в пет часа, усмихва се на възклицанието ми, и следват около три часа сутрешни молитви. После ме чака много работа - премитане, чистене на манастира, на двора. Свещниците се почистват всеки ден, задължително, а те отнемат много време. В градината се занимавам също доста, с всичките тия цветя, храсти, махва с ръка към тях. Изискват грижи. Като хората, добавя простичко. И пак се усмихва. Очите й се смеят. Блестят по онзи характерен начин. Една чиста тиха радост, която заразява. Кое ти е любимото време от деня? Всяко време. Липсва ли ти нещо? Не. Всичко, което ми е нужно, си имам. Виж колко е тихо и спокойно тук. Много ми харесва това. Имам един час вечерни молитви и към девет-десет часа си лягам, стига да съм свършила всичката си работа.

Няма телевизия, телефон и компютър също. Не че не може да има. Просто не иска. Не й трябват, ми обяснява. Говори бавно и внимателно, гледа ме в очите. Топъл поглед. Кое е страшното в живота? Тук изобщо не се бави в отговора. Лицемерието, казва тихо. И войните. Много, много са страшни. Господ да ни пази. Интересувам се дали има някакви близки. Родителите и сестра й са починали. Няма си никого. Идва чак от Петричко. Господ я е довел тук. Така ми казва. Сянка на тъга за кратко помрачава бистрите й очи. Умълчаваме се. Заглеждам се в слабите й пръсти, спокойно легнали в скута й. Повече за миналото не говори. Аз и не питам.

Седим на дървената пейка, заобиколени от градината, която създава със собствените си ръце, и гледаме към небето. В далечината прииждат черни облаци, движат се бързо и заплашително. Задава се буря, а няколко последователни гръмотевици я предизвестяват. Не се страхувам, не и в този момент. Седя кротко до това усмихнато момиче в черно, почти опрели рамене, а всъщност в два различни свята. Говорим си като стари приятелки, мълчим, както могат да си мълчат само сродни души и споделяме този единствен момент. Изживяваме го. Чувствам я странно близка, тази моя връстничка.

После дълго време ще си мисля какво страшно нещо трябва да ти се случи някъде по пътя, за да се решиш на такава рязка промяна в живота си. Сега изглежда щастлива, каквото и да значи това. Изпълнена с простичкото удоволствие от това да си жив. Не е уморена, както повечето хора по тази земя. Изгубили посока и смисъл. Цел. Лутащи се из лабиринтите на живота, обезверени, пречупени. Сякаш някога в самото начало някой им е обещал най-прекрасното чудо, най-невъобразимото вълшебство и достигнали определена възраст в живота си, са осъзнали, че няма никакво чудо. Не е имало изобщо такова обещание. Още по-малко пък вълшебство.

Тръгвам си и след няколко крачки се обръщам да погледна още веднъж самотната черна фигура в дъното на двора. Усмихва ми се. Усмихвам се и аз. Спомням си как гледах веднъж, преди време, един филм за Космоса. Тогава си помислих, че това е най-самотното място, което съм виждала. Една такава прилепваща тъга, необяснима такава, ме обзе, гледайки самотното въртящо се кълбо, въпреки всичките тия милиони хора, живеещи на него. Същата тъга, която изпитвам всеки път, щом погледна към нощното небе. Не знам защо си спомням точно в този момент за това. Може би е свързано с лекото усещане за докосване до Бог, което почувствах тогава и сега. Не, то не е самотно, това момиче. То е в дома си. И има всичко.

 

2.Георги Данаилов, „Картоненият робот“ (Публикуван във вестник „Орбита“, брой 45/1969 г.)

Всички ми викат, че съм малък и че нищо не съм разбирал. И аз знам това, ама понякога си мисля: какво пък, че нищо не разбирам, има неща, дето никой не ги разбира, ама пак стават. И на мене ми се иска да стават истински чудеса. Да става тъй, както само аз искам… Не лоши работи, не! Съвсем прости работи. И кой знае, може някъде да е скрито нещо, което да прави такива работи. Или на дъното на най-дълбокото море, там, дето водата е най-тъмна и като погледнеш, виждаш само едни блясъци, или на най-високата планина, на някой връх, дето още никой не се е сетил да се изкатери. Стои и чака да го намериш. А пък някой път си мисля: то може и да не е нещо скрито, защо трябва да бъде скрито? Може да е най-обикновено камъче или дърво: или някои стар кюнец, или чайник. И ти да не знаеш, че този чайник е вълшебен, и никой да че знае това. Минаваш си край него, а чайникът си се подсмива и вика:

- Колко сте глупави! Ама колко сте глупави!

Пък може и да е нещо, което трябва да се направи, като някое откритие, като онзи учен, дето веднъж, като паднал от една стълба, му се строило, че не той пада, ами земята се вдига към него и като си помислил това, открил един опасен закон. Или пък някой апарат, дето сам си го направил. Тогава ще бъде най-хубаво. Сам си го направил, тъй както аз си направих онзи робот, онзи малкия…

Направих си го от картон и вътре в него сложих части от счупения будилник и пружини, а за глава му служеше главата на скъсания палячо. Беше чудесен.

И с него стана нещо много смешно и чудно. Ако щете вярвайте. Роботът решаваше задачите ми по смятане и отговаряше на въпросите, които го питах. Вярно! Попитам го нещо, почакам, почакам и на — изведнъж се сетя какъв е отговорът. Попитам го колко прави седем по дванайсет и хоп — сетя се. А като го нямаше Минчо, тъй се казваше моят робот, нищо не мога да се сетя и нищо не мога да реша. Ама чиста истина. И един път си викам — що не взема да си го нося със себе си на училище. Скришом в чантата. Кой ще разбере. И така правех. Винаги, когато ме изпитат, Минчо ми подсказваше какво да отговоря. Тъй беше! Никой не ми вярваше, но тъй беше.

Добре, ама един ден татко разбра каква беше работата и ме повика:

-Каква е тази кутия, дето мъкнеш на училище?

-Ами каква… Минчо.

-Кой?

-Минчо — викам, — робот.

Татко ме изгледа внимателно, после се засмя:

-Ей, я не ме занасяй! За какво ти е този… робот?

-Ами тъй, той много ми помага. С него учим, решаваме задачи.

-Не разбирам — каза татко.

Знаех аз, че не разбира, ама как да му обясня. Татко никога нямаше да повярва, че Минчо е истински робот. Никой нямаше да повярва.

Мълчах и татко мълчеше, но по едно време той сопнато каза:

-Утре няма да го носиш никъде! Срамота! Като искаш да си играеш — тук, в къщи!

Аз нищо не му казах, ама си викам ще си го взема без да ме видят. Но на сутринта те го бяха скрили…

И тогава аз получих двойка по смятане. Нищичко не можах да реша. Стоя и се зверя на дъската. Ето какво стана. А нашите пак нищо не разбраха. Като им казах за двойката, те само се спогледаха и толкова.

-Дайте ми Минчо! — викам им аз и щях да се разплача. — Сега видяхте ли, че той е истински робот. Видяхте ли?

Баща ми се ядоса, запали една цигара и излезе от стаята. А мама много се смути и гледам я не знае какво да прави. Накрая ми дадоха робота… И тогава вечерта стана големият номер.

Легнах си и се направих на заспал, ама май наистина съм позаспал, защото по едно време се стреснах, като вратата се отвори. Татко дошъл да ме види и се спрял като закован, защото, какво да види, Минчо се разхождаше бавно из стаята. Дойде и мама, и двамата стоят, отворили едни очи, ще се пръснат от учудване. А Минчо си ходи насам-натам по пода и си клати главата. Тогава се разсмях в леглото. Скочих, вдигнах картонената кутия от земята, а пък костенурчицата веднага си прибра главата в черупката. Една съвсем малка костенурка. Румен я беше намерил и я държеше у тях на балкона, ама ми я даде да си поиграя малко с нея. Отначало, когато я покрих с кутията, тя хич не мърдаше. Чак като съм задрямал, е тръгнала и тогава татко влезе в стаята и страшно се обърка. После, като разбра каква е работата, се направи на ядосан. Те големите са винаги такива, щом се объркат, и се ядосват…