ДепартаментЧужди езици и култури

През м. май 2022 г. департаменти “Чужди езици и култури” и “Нова българистика”, Нов български университет обявиха конкурс за превод на кратък художествен текст от български на чужд език (английски, немски, френски, испански, италиански, руски) за студенти-бакалаври от български университети. Конкурсът бе посветен на 30-годишнината на филологическите програми в НБУ. Участниците можеха да избират за превод един от следните два разказа: „Орфей“ от Деян Енев и „С дъх на липи, мед и мляко“ от Иво Константинов. В конкурса взеха участие 38 студенти от СУ „Св. Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ЮЗУ „Неофит Рилски“, ШУ „Епископ Константин Преславски“ и други университети, както и от НБУ. Преводите бяха оценени от преподаватели от департаменти „Чужди езици и култури“ и „Нова българистика“ с дългогодишен опит като преводачи от и на конкурсните езици и литературни критици, както и от други утвърдени писатели и преводачи, сред които: Кристин Димитрова – българска писателка и поетеса, изтъкнат преводач на художествена литература с английски език; Калин Ненов – възпитаник на Нов български университет, завършил МП „Писмен и устен превод“ с английски език, автор на художествена литература и преводач. Мирела Иванова – драматург в Народен театър „Иван Вазов“, изтъкната българска поетеса и преводач с немски език. Мария Вутова – награждаван преводач на художествена литература от и на испански език. Победители в конкурса са следните студенти-бакалаври:

Английски език:

Първа награда: Дейвид Георгиев, СУ „Св. Климент Охридски“

Втора награда: Милица Димитрова, ПУ „Паисий Хилендарски“

 

Немски език:

Първа награда не се присъжда

Втора награда: Неда Панайотова, СУ „Св. Климент Охридски“ и Стенли Емануилов Василев - НБУ

 

Испански език:

Първа награда не се присъжда

Втора награда: Йоанна Иванчева, СУ „Св. Климент Охридски“

 

Френски език:

Първа награда не се присъжда

Втора награда: Георги Тодоров, ПУ „Паисий Хилендарски“

 

Руски език:

Първа награда: Илияна Величкова, ПУ „Паисий Хилендарски“

Втора награда: Гергана Дочева, ШУ „Еп. Константин Преславски“

 

Церемонията по награждаването на отличените участници се проведе в Галерия „УниАрт“ на 10 юни 2022 г. Наградите на победителите бяха връчени от Заместник-ректора д-р Димитър Трендафилов.

 

Текстове:

1.Деян Енев, „Орфей“ (публикуван в сп. „Култура“, бр. 8, 2019 г.)

Малките къщички между блоковете една по една ги бутаха. Разчистваха храстите и дърветата. Идваше багерът и започваше да копае. За няколко месеца вдигаха цяла кооперация.

С пространствата между големите стари блокове се случваше същото. Някъде тези пространства бяха по-облагородени, другаде гъсталакът между високите дървета беше завзел всичко. И там за няколко дена орязваха зеленото. И идваше багерът.

Само тази градинка кой знае как беше оцеляла досега. Може би защото от едната страна граничеше с големия двор на стара масивна къща, превърнат в красив парк с алеи, с екзотична растителност. Къщата беше наета за офис на чужда фирма и имаше будка за охрана на входа.

От източната ѝ страна беше градинката. В нея растяха дузина стари дървета, достигащи височината на околните кооперации. Дебелите им грапави стволове веднага те пренасяха в друг свят. Освен няколкото импровизирани кучешки колибки от шперплат, дело на милостиви жители на района, в средата на градинката имаше поставено бюро със столче, явно изхвърлени от някого. Тук всяка сутрин пристигаше и сядаше един човек с молив и тетрадка. Той седеше с часове на бюрото. Оглеждаше се и се ослушваше и се виждаше как силно стиска молива. Но винаги си тръгваше, без да напише и една буква в тетрадката.

Този човек живееше в блока в съседство. Живееше тук отдавна, от дете. Майка му и баща му бяха починали. Беше се женил веднъж, но за кратко, жена му го остави и отиде да пее по корабите в Норвегия. Той беше работил какво ли не, сегашната му работа беше като охрана в едно училище. Казваше се Орфей. Смените му бяха такива, че една седмица работеше и една почиваше. И когато не беше на работа, той се отдаваше на любимото си занимание – да сяда на бюрото в градинката и да чака стиховете.

Защото този човек беше издал една тъничка стихосбирка навремето, като млад, и без значение колко добри бяха стиховете вътре, той беше разбрал най-важното – какво представлява поезията. Беше разбрал, че стиховете не се появяват по принуда, а трябва просто да ги чакаш. И ето, той сядаше на бюрото в средата на градинката и чакаше.

Сигурно изглеждаше странен за минувачите, за тези, които не знаеха какво прави. Възрастен мъж, седнал на малко, почти детско бюрце, по цял ден зяпа в клоните, сякаш се намира в стаята си и зяпа по тавана. Но тук не беше стаята му, тук беше навън. Наистина странна работа.

Добре че за спокойствието му се грижеше Белчо, едно от трите кучета, живеещи в колибките. Този Белчо веднага скачаше, ако някой квартален пияница се запътеше към поета и го пропъждаше. По същия начин той преследваше и големите двайсеттонни камиони, които минаваха по улицата, пълни с пръст от поредния изкоп наоколо. Дебнеше и момчетата, които трупаха мускули на близката спортна площадка, а после, в ръце с кенчета с енергийни напитки, тръгваха на шумна група по улицата, да не би да свърнат към поета и да започнат да го закачат.

Някъде към два следобед поетът се надигаше от бюрцето. Свиваше на руло тетрадката и я пъхаше в джоба си. Отиваше до кафенето в един от близките блокове, с масички отпред на тротоара, където Влади, момчето вътре, му правеше без пари две кафета. Тях поетът изпиваше бавно с пет цигари една след друга, това му беше дневната дажба от цигари, за повече пари нямаше.

Сега, през есента, градинката е особено красива, с нападалите пъстри листа, с тайнствения сумрак, който винаги цари в нея. Само дето Белчо го няма, беше подгонил един от големите камиони, хвърляше се към голямата гума, шофьорът се ядоса и завъртя колелото и го премаза.

Един ден, тия дни беше, в градинката влязоха два буса с работници. Те кашляха, дълго пиха кафета, пушиха. После извадиха бензиновите резачки. И се започна.

Сега градинката е празна, светла. Огромните стволове са натъркаляни в единия край и чакат да ги извозят. А после ще дойде багерът.

 

2.Иво Константинов, „С дъх на липи, мед и мляко“ (публикуван в LiterNet)

Бях подрастващ тийнейджър и мнооого, ама много сърдит! Когато си на дванайсет години и искаш да играеш баскетбол с момчетата от квартала (за да пораснеш по-бързо на височина и да те хареса Лили), е кофти да ходиш до къщата край София с мама, дядо и баба, защото трябвало да помагаш при копаенето на някакъв кладенец...

И освен това с мама трябваше да засадим едно дърво заедно, защото сме родени в един и същи ден (така била казала една врачка). Въобще възрастните понякога се държат като малки деца.

Разказвам ви всичко това, защото това е първият ми спомен за извор. След сондата и суетенето на майсторите покрай дядо, дойде и най-голямата изненада. Ние, мъжете, попаднахме на подводен извор. Ето така кладенецът до двора ни беше отложен и добре, че къщата ни е близо до склона - като шурна тая ми ти вода, не можеш да я спреш с нищо. Дядо ми, който е още достолепен мъжага, не пропусна да ме запознае с поредната мъдрост: "Запомни, сине - няма по-страшна сила от водата и огъня - нищо я не спира!" А през нощта сънувах, че водата залива къщата.

Преди това обаче, с мама засадихме липа - точно извора. Майка ми е много емоционална - сияеше, докато садихме, после внезапно се разплака и каза, че още не може да прежали татко, който си беше отишъл от този свят нелепо и рано.

Пет години по-късно липата, на която толкова се радвахме, стана повод за страшен скандал. Съседът ни по къща (който е квадратен, откъдето и да го погледнеш), каза, че липата събира много пчели и оси и му влизали през прозорците. И че сме били виновни за извора, който можел да подяде склона и след време да събори къщите. Рано една сутрин намерихме липата отсечена. Мама седна до нея и се опита да пропуши пак. Плака цял ден и не искаше да яде. На другия ден - може да не вярвате - обаче изворът изведнаж изчезна. Просто секна. Всички стояхме онемели и не вярвахме на очите си. А дядо не пропусна да каже поучително: "Запомни, сине - има и по-страшно нещо от водата и огъня и това е човешката лошотия и простотия."

После така се случи, че почти година не ходихме на къщата. Само дядо наминаваше от немай-къде.

Наскоро разбрахме, че синът на съседа се преселил внезапно в Австралия. Без да каже на баща си. А квадратният, силов мъж, се бил пропил и си продал къщата. Не знам какво й стана на майка ми - едва се беше надигнала от тежкия пролетен грип, дето я държа две седмици на легло, и хукна към някаква оранжерия заедно с дядо. После тримата се хванахме здраво за работа.

Насадихме единайсет дървета - липи - в шахматен ред. "Хем ще укрепим склона, хем врачката каза, че единайсет е щастливо число" - каза мама. В такива моменти имам чувството, че тя ми е дете на мен. А и аз съм вече на деветнайсет и съм по-висок от нея с една глава.

От няколко месеца вече живеем в къщата - дадохме апартамента под наем (за да вържем двата края). Изненадата е, че онзи ден - месец след като засадихме малките липи - изворът изби отново. Милата ми майчица пак плака и си призна, че всяка сутрин - докато си пиела кафето с мляко и мед на терасата - си разговаряла с дърветата отсреща. И че молила изворът да се върне. Шантава работа!

А, да не забравя дядо, който не пропусна да ми каже: "Запомни, сине - дърветата и растенията също имат душа. Ако ги галиш и им говориш, те растат по-бързо. Обаче, синко, да си призная честно - и аз, старият човек, не знаех, че изворът е като дървото..."

Сега вече знам на кого се е метнала мама. И понеже съм голям човек, знам с кого искам да си пия кафето на терасата срещу липите. Задължително с мед и мляко.