ДепартаментЧужди езици и култури

По инициатива на департамент „Чужди езици и култури“ и с подкрепата на Централния фонд за стратегическо развитие на НБУ, през 2023 г. се проведе Вторият конкурс по превод на кратък художествен текст от български автор на английски, немски, френски, испански, италиански и руски език. За участие в конкурса бяха поканени студенти в бакалавърски програми на всички университети в страната. На участниците беше поставена задачата да изберат един от разказите: „Сватбата на брат ми“ от Ваня Константинова и „Силва“ от Северина Самоковлийска и да представят превод на избрания от тях разказ на един от посочените езици. В конкурса взеха участие студенти от всички престижни университети в България, а наградите за отличените с първа и втора награда победители бяха връчени на официална церемония в Галерия „УниАрт“ както следва:

Английски език:

Първа награда: Цветан Ценов, СУ „Св. Климент Охридски“

Втора награда: Ния Антонова, СУ „Св. Климент Охридски“  

 

Испански език:

Първа награда: Ива Тодорова, СУ „Св. Климент Охридски“

Втора награда: Преслав Тодоров, СУ „Св. Климент Охридски“  

 

Немски език:

Първа награда: не се присъжда

Втора награда: Цветелина Илиева, ПУ "Паисий Хилендарски" и Виктория Обретенова, ПУ "Паисий Хилендарски"  

 

Руски език:

Първа награда: Алина Чиликина, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград

Първа награда: Владислав Бонев, Университет „Проф. д-р Асен Златаров“, Бургас  

 

Френски език:

Първа награда: Екатерина Миткова, СУ „Св. Климент Охридски“,

Втора награда: Галя Кирова, СУ „Св. Климент Охридски“

 

Церемонията по награждаването на победителите се проведе на 9 юни, 2023 г. в Галерия „УниАрт“. На отличените участници бяха предоставени парични и предметни награди, връчени от Заместник-ректора д-р Емилия Димитрова.

 

Текстове:

1.Ваня Константинова, „Сватбата на брат ми“ (публикуван в сп. „Кръстопът“, 30.01.2010 г.)

Когато бяхме много малки, от време на време аз ходех да спя у брат ми, а понякога брат ми идваше да спи у нас. Една вечер Нашата баба видя, че чете Библията, преди да заспи. Той каза, че другата му баба, която беше адвентистка от седмия ден или нещо подобно и много религиозна, му е обяснила, че става страшно ако не го прави преди да заспи всяка вечер, и със сигурност ще гори в ада. Тогава Нашата баба каза, че това е пълна глупост. Но брат ми се боеше панически от всичко, така че попита: “Тогава Талмуда ли да чета, бабо?”, а Нашата баба се засмя и каза: “И това е пълна глупост. Чети Хофман”. После изгаси лампата.

-Гледай си филма. Аз си мълча, просто ти разказах една история.

-Не ме бъркай в тези неща. Няма разлика. Казах ти вече – Йерусалим падна! Историята ти се отнася до брат ти. Не до мен.

- Знам. Отнася се до мен, затова ти я разказах, но едва ли те интересува. После брат ми се венча в тази адвентистка, съботянска или не помня каква черква, където ние не отидохме, защото стъпалата към входа бяха високи и Нашата баба каза, че ние може и да сме кръстени, защото живеем в православна страна, но там няма да стъпи. Тогава и Майка ми каза, че няма да стъпи, по свои си причини, и беше излишно Баща ни казва каквото и да е.

После се разбра, че жена му (на брат ми, де), припаднала още в началото и така и май не се венчали. А тя пък припаднала, защото са католици и тази църква хич не й била по вкуса и Нейната баба също не искала да иде. Така че от всички баби била само Другата баба на брат ми. Но снаха ми ми каза, че всъщност припаднала, защото тя е красива едра жена, полякиня, а те настоявали да облече една светлосиня рокля на вуйна си, която била циркова акробатка и доста по-дребна. Обаче много си обичала тази наистина прекрасна рокля (имам снимки), тъй като с нея паднала от перша и с това приключила блестящата щ кариера в Америка. Та тази рокля стягала ужасно бъдещата ми снаха и единствено това, а не голото теме на пастора с огромна пъпка на върха или някакво си вероизповедание, било причината тя да загуби свяст в най-неподходящия момент.

Но аз не бях там, защото брат ми ме предупреди да се разкарам овреме, Фийби, вика, разкарай се, което и направих, така че не знам как е било всъщност. Фийби, така ми вика. Заради “Спасителят в ръжта”. На другата си сестра, Смарагда, не казал нищо, защото разчитал, че е много малка и няма да разбере. Така и станало.

Накрая всички се събрали вкъщи и яли, пили и се веселили. Имало цели пет Истински баби! За другите да не говорим… Купонът бил толкова грандиозен, че Майка ми забравила да поднесе телешкия език в агристада*, за което съжаляваше до края на дните си. Брат ми даже има диск с думите на Моята майка, обеща да ми го прати. Но и така имало толкова храна, че накрая всеки носел плик за вкъщи. Майката на брат ми пък била твърдо решена да изпее най-тържествените арии за алти, които помни, но не си ги спомнила, за което всъщност никой не съжалявал истински, дори и тя.

 

И така. Тогава бяхме голямо семейство. Първи се преселиха петте ни баби, всяка в своя си рай, после и майките взеха да се отказват. Изостави ни (по собствено желание) дори братът на брат ми, който беше най-малък от нас, а жена му се запиля нанякъде и не съм я чувала от години. Виждам се от време на време в задръстванията по светофарите с майката на снаха ми, полската графиня-католичка, сега увлечена от учението на Дънов, също паднала от перш на младини (в тяхното семейство определено имат традиции). Но няма да изхвърля голямата разтегателна маса, каквото и да говори мъжът ми – едно, че я е правил ръчно извън всякакви стандарти вуйчото на Нашата баба, който се пребил с мотор през 30-те години на миналия век и второ, върху нея е компютърът ми и разни други стари неща. И понякога с брат ми си говорим в нета за Баща ни и по-рядко – за нас, а най-вече за това дали всички там горе имат маса, на която Моята майка поднася езика, който не помним. Език в агристада.

 

2.Северина Самоковлийска, „Силва“ (в „Скрити белези“, Изд: Фондация „Буквите“, 2009 г.)

Тъгата заля Силва като приливна вълна. Ако някой й беше казал, че стръкче полски мак ще й докара носталгичен пристъп, със сигурност щеше да му се изсмее. Пък и изглеждаше много нелепо с тия портокали зад него. Някак не на място. Точно като нея. Вече четири години, нощ след нощ събираше багажа си и всяка сутрин го разопаковаше. Къташе спомените си грижливо и надълбоко, а времето ги лустросваше и правеше всичко някак чисто…

Дядо й много обичаше да казва, че всеки камък си тежи на мястото… е, тя беше в безтегловност от много време. А най-много я терзаеше, че не успя да му каже колко е прав — дори на погребението му не успя да отиде. Всяка вест, която получаваше от България, само я караше да усеща по-силно самотата си. Приятелите й се изпожениха, сестра й завърши и замина за ЮАР… Само тя работеше до затъпяване, къташе пари и мечти и чакаше.

Когато получи скъпоценното разрешение за престой и работа, дори не успя да се зарадва. Поиска отпуск, събра си багажа и две седмици по-късно кацна на летище „София“. Беше очаквала времето да е хубаво, птички да пеят и едва ли не цялата страна да ликува, че тя се е прибрала.

Беше средата на октомври, небето бе сиво и схлупено. Качи се в едно такси. Шофьорът беше надул и парното, и радиото. Силва неволно се намръщи, когато я обгърна родната чалга. Таксиджията караше като бесен и ругаеше звучно. По едно време Силва чак се изчерви — беше забравила колко богат и цветист е българският език. Когато я стовари пред автогарата, пребледня като видя колко трябва да плати. Болеше я главата от шума и имаше чувството, че не й стига въздух — сивите сгради я затискаха отвсякъде.

Сградата на автогарата бе нова и чистичка. Силва се огледа за момент объркано, после отиде пред касите и учтиво попита:

-Извинете, от къде трябва да си взема билет за Варна?

Момичето отсреща и се сопна:

-От десета каса! Не виждате ли, че си пише! Или от автобуса.

Реши да не се ядосва. Взе си билет и после се поздрави за предвидливостта — пред автобуса имаше тълпа и шофьорът отказа да качва без предварително закупени билети.

Сивотата и дръпнатите хора я постреснаха. Успокояваше се с мисълта, че това е все пак столицата… Нейната любима, непроектирана за коли, а и за хора, София.

Никой не я посрещна. Дори гларуси нямаше. Отгоре на всичко й се наложи да се разправя с таксиметровия шофьор, защото живеела „прекалено близо“.

Прибра се в къщи, плачейки. Любимата й България, страната, с мисълта за която се будеше и заспиваше, я беше посрещнала студено. Светлите ярки спомени се сринаха под тежестта на калта и боклука, на безразличните погледи и немотията.

Апартаментът изглеждаше студен и необитаем. Отвори навсякъде, за да прогони дъха на застояло, но продължи да го усеща от чаршафите, от хавлията си, от душата си. В гърдите й се бореха облекчението, че си е дошла и нетърпението да си тръгне. По-лесно й беше да е патриот отдалече и да запази светлия образ на страната си, защото иначе рискуваше да се превърне в изгнаница в собственото си сърце.

Посещенията на любимите й места и срещите с приятели й донесоха само тъга. Колкото и да се опитваше, не успя да преодолее разстоянието и неловкостта, които усещаше. Не можеше да разбере тя ли се беше променила много или обратното, не се беше променила достатъчно, за да отговори на очакванията им.

Отиде си остаряла и помъдряла внезапно. Илюзиите се бяха изпарили, но така й беше по-лесно да заживее истински.

Омъжи се за един испанец, с когото се срещаха отдавна. След време, въпреки че почти не говореха български, децата й обикнаха далечната екзотична земя, за която майка им говореше рядко, но с огромна любов.